When dear old Mrs. Hay went back to

When dear old Mrs. Hay went back to town after staying with the Burnells she sent the children a doll's house. It was so big that the carter and Pat carried it into the courtyard, and there it stayed, propped up on two wooden boxes beside the feed-room door. No harm could come of it; it was summer. And perhaps the smell of paint would have gone off by the time it had to be taken in. For, really, the smell of paint coming from that doll's house ("Sweet of old Mrs. Hay, of course; most sweet and generous!") -- but the smell of paint was quite enough to make any one seriously ill, in Aunt Beryl's opinion. Even before the sacking was taken off. And when it was . . .
There stood the doll's house, a dark, oily, spinach green, picked out with bright yellow. Its two solid little chimneys, glued on to the roof, were painted red and white, and the door, gleaming with yellow varnish, was like a little slab of toffee. Four windows, real windows, were divided into panes by a broad streak of green. There was actually a tiny porch, too, painted yellow, with big lumps of congealed paint hanging along the edge.
But perfect, perfect little house! Who could possibly mind the smell? It was part of the joy, part of the newness.
"Open it quickly, some one!"
The hook at the side was stuck fast. Pat pried it open with his pen- knife, and the whole house-front swung back, and-there you were, gazing at one and the same moment into the drawing-room and dining-room, the kitchen and two bedrooms. That is the way for a house to open! Why don't all houses open like that? How much more exciting than peering through the slit of a door into a mean little hall with a hat-stand and two umbrellas! That is-isn't it? -- what you long to know about a house when you put your hand on the knocker. Perhaps it is the way God opens houses at dead of night when He is taking a quiet turn with an angel. . . .
"Oh-oh!" The Burnell children sounded as though they were in despair. It was too marvellous; it was too much for them. They had never seen anything like it in their lives. All the rooms were papered. There were pictures on the walls, painted on the paper, with gold frames complete. Red carpet covered all the floors except the kitchen; red plush chairs in the drawing-room, green in the dining-room; tables, beds with real bedclothes, a cradle, a stove, a dresser with tiny plates and one big jug. But what Kezia liked more than anything, what she liked frightfully, was the lamp. It stood in the middle of the dining-room table, an exquisite little amber lamp with a white globe. It was even filled all ready for lighting, though, of course, you couldn't light it. But there was something inside that looked like oil, and that moved when you shook it.
The father and mother dolls, who sprawled very stiff as though they had fainted in the drawing-room, and their two little children asleep upstairs, were really too big for the doll's house. They didn't look as though they belonged. But the lamp was perfect. It seemed to smile to Kezia, to say, "I live here." The lamp was real.
The Burnell children could hardly walk to school fast enough the next morning. They burned to tell everybody, to describe, to-well-to boast about their doll's house before the school-bell rang.
"I'm to tell," said Isabel, "because I'm the eldest. And you two can join in after. But I'm to tell first."
There was nothing to answer. Isabel was bossy, but she was always right, and Lottie and Kezia knew too well the powers that went with being eldest. They brushed through the thick buttercups at the road edge and said nothing.
"And I'm to choose who's to come and see it first. Mother said I might."
For it had been arranged that while the doll's house stood in the courtyard they might ask the girls at school, two at a time, to come and look. Not to stay to tea, of course, or to come traipsing through the house. But just to stand quietly in the courtyard while Isabel pointed out the beauties, and Lottie and Kezia looked pleased. . . .
But hurry as they might, by the time they had reached the tarred palings of the boys' playground the bell had begun to jangle. They only just had time to whip off their hats and fall into line before the roll was called. Never mind. Isabel tried to make up for it by looking very important and mysterious and by whispering behind her hand to the girls near her, "Got something to tell you at playtime."
Playtime came and Isabel was surrounded. The girls of her class nearly fought to put their arms round her, to walk away with her, to beam flatteringly, to be her special friend. She held quite a court under the huge pine trees at the side of the playground. Nudging, giggling together, the little girls pressed up close. And the only two who stayed outside the ring were the two who were always outside, the little Kelveys. They knew better than to come anywhere near the Burnells.
For the fact was, the school the Burnell children went to was not at all the kind of place their parents would have chosen if there had been any choice. But there was none. It was the only school for miles. And the consequence was all the children in the neighborhood, the judge's little girls, the doctor's daughters, the store-keeper's children, the milkman's, were forced to mix together. Not to speak of there being an equal number of rude, rough little boys as well. But the line had to be drawn somewhere. It was drawn at the Kelveys. Many of the children, including the Burnells, were not allowed even to speak to them. They walked past the Kelveys with their heads in the air, and as they set the fashion in all matters of behaviour, the Kelveys were shunned by everybody. Even the teacher had a special voice for them, and a special smile for the other children when Lil Kelvey came up to her desk with a bunch of dreadfully common-looking flowers.
They were the daughters of a spry, hardworking little washerwoman, who went about from house to house by the day. This was awful enough. But where was Mr. Kelvey? Nobody knew for certain. But everybody said he was in prison. So they were the daughters of a washerwoman and a gaolbird. Very nice company for other people's children! And they looked it. Why Mrs. Kelvey made them so conspicuous was hard to understand. The truth was they were dressed in "bits" given to her by the people for whom she worked. Lil, for instance, who was a stout, plain child, with big freckles, came to school in a dress made from a green art-serge table-cloth of the Burnells', with red plush sleeves from the Logans' curtains. Her hat, perched on top of her high forehead, was a grown-up woman's hat, once the property of Miss Lecky, the postmistress. It was turned up at the back and trimmed with a large scarlet quill. What a little guy she looked! It was impossible not to laugh. And her little sister, our Else, wore a long white dress, rather like a nightgown, and a pair of little boy's boots. But whatever our Else wore she would have looked strange. She was a tiny wishbone of a child, with cropped hair and enormous solemn eyes-a little white owl. Nobody had ever seen her smile; she scarcely ever spoke. She went through life holding on to Lil, with a piece of Lil's skirt screwed up in her hand. Where Lil went our Else followed. In the playground, on the road going to and from school, there was Lil marching in front and our Else holding on behind. Only when she wanted anything, or when she was out of breath, our Else gave Lil a tug, a twitch, and Lil stopped and turned round. The Kelveys never failed to understand each other.
Now they hovered at the edge; you couldn't stop them listening. When the little girls turned round and sneered, Lil, as usual, gave her silly, shamefaced smile, but our Else only looked.
And Isabel's voice, so very proud, went on telling. The carpet made a great sensation, but so did the beds with real bedclothes, and the stove with an oven door.
When she finished Kezia broke in. "You've forgotten the lamp, Isabel."
"Oh, yes," said Isabel, "and there's a teeny little lamp, all made of yellow glass, with a white globe that stands on the dining-room table. You couldn't tell it from a real one."
"The lamp's best of all," cried Kezia. She thought Isabel wasn't making half enough of the little lamp. But nobody paid any attention. Isabel was choosing the two who were to come back with them that afternoon and see it. She chose Emmie Cole and Lena Logan. But when the others knew they were all to have a chance, they couldn't be nice enough to Isabel. One by one they put their arms round Isabel's waist and walked her off. They had something to whisper to her, a secret. "Isabel's my friend."
Only the little Kelveys moved away forgotten; there was nothing more for them to hear.
Days passed, and as more children saw the doll's house, the fame of it spread. It became the one subject, the rage. The one question was, "Have you seen Burnells' doll's house?" "Oh, ain't it lovely!" "Haven't you seen it? Oh, I say!"
Even the dinner hour was given up to talking about it. The little girls sat under the pines eating their thick mutton sandwiches and big slabs of johnny cake spread with butter. While always, as near as they could get, sat the Kelveys, our Else holding on to Lil, listening too, while they chewed their jam sandwiches out of a newspaper soaked with large red blobs.
"Mother," said Kezia, "can't I ask the Kelveys just once?"
"Certainly not, Kezia."
"But why not?"
"Run away, Kezia; you know quite well why not."

At last everybody had seen it except them. On that day the subject rather flagged. It was the dinner hour. The children stood together under the pine trees, and suddenly, as they looked at the Kelveys eating out of their paper, always by themselves, always listening, they wanted to be horrid to them. Emmie Cole started the whisper.
"Lil Kelvey's going to be a servant when she grows up."
"O-oh, how awful!" said Isabel Burnell, and she made eyes at Emmie.
Emmie swallowed in a

Результаты (болгарский) 1:

Когато скъпи стари г-жа сено се върнах в града след пребиваващи с Burnells тя изпраща децата на кукла къща. Тя е толкова голям, че Картър и Пат го пренесоха в двора, а там тя остана, подпрян на две дървени кутии до фуражи стая вратата. Никакъв вреда може да дойде от нея; беше лято. И може би ще има развалени миризмата на боя по времето, когато тя трябваше да бъдат взети в. Защото, наистина, миризмата на боя, идващи от тази кукла народна къща ("сладки на старата Госпожа сено, разбира се; най-сладки и щедри!") --но миризмата на боя е напълно достатъчно, за да направи всеки един сериозно болен, в становището на леля Beryl. Дори преди уволнението е излетяло. И кога е... Там стоеше на къща кукла, тъмно, мазна, спанак зелено, подбран с ярко жълто. Неговите две твърди малко комини, залепени върху покрива, са боядисани в червено и бяло, и вратата, блестящо с жълт лак, беше като малка плоча на карамел. Четири windows, истински прозорци, бяха разделени стъкла от широка ивица от зелен. Имаше действително малка веранда, също, боядисани в жълто, с големи буци застинала боя, висящи по ръба.Но добра, добра малка къща! Които евентуално може да нищо против миризмата? Тя е част от радостта, част от новост."Го отворите бързо, някой!"На кука в страната беше вкарано бързо. Пат го отворите любопитстваше с ножа си писалка, както и цялата къща-отпред обърна гръб, and-там сте били гледаше в един и същи момент в хола и трапезария, кухня и две спални. Това е пътя за къща, за да отворите! Защо всички къщи не се отваря подобно? Колко по-вълнуващо от Надничаха в процепа на вратата в средно малка зала с шапка-стойка и две чадъри! Тоест-не е ли? --Какво копнеете да се знае за къща, когато поставите ръката си върху критикар. Може би това е начина, по който Бог отваря къщи в мрака на нощта, когато той е като тих завой с Ангел...."О-о!" Burnell деца звучеше така, сякаш те са били в отчаяние. Тя е твърде чудно; беше твърде много за тях. Те никога не е виждал подобно нещо в живота си. Всички стаи са облепени. Имаше снимки по стените, боядисани на хартия, със златни рамки пълна. Червен килим обхванати всички етажи с изключение на кухнята; плюшени червени столове в хола, зелен в трапезарията; маси, легла с реални спалното бельо, люлка, печка, тоалетка с малки плочи и един гаф. Но какво Kezia хареса повече от всичко, което тя харесва ужасно, е лампата. Той стоеше в средата на таблицата трапезария, изящни малко кехлибарена светлина с бял свят. Дори е пълна всички готови за осветление, въпреки че, разбира се, не можех да го светлина. Но имаше нещо вътре, че изглеждаше като масло, и че се премества, когато сте го разтърси.Баща и майка кукли, които лежаха много твърди, че те са имали припаднал в хола, както и техните две малки деца спи горе, са наистина твърде голям за кукла на къщата. Те не изглеждат така, сякаш те принадлежат. Но лампата е перфектно. Той изглеждаше да се усмихва на Kezia да каже: "Аз живея тук." Лампата е реална.Burnell децата едва ли може да ходи на училище бързо достатъчно следващата сутрин. Те изгарят да кажа на всички, да се опише, да добре да похвали за своята кукла народна къща училище-звънец звънна."Аз съм да кажа," каза Изабел, "защото аз съм най-възрастния. И вие двамата да се включите в след. Но аз съм да кажа на първо място."Нямаше какво да отговори. Изабел е деспотичен, но тя винаги е прав, и лотария и Kezia знаеше твърде добре правомощия, които вървяха с е най-възрастният. Те надраскване през дебели лютичета на ръба на пътя и не каза нищо."И аз съм за да изберете кой е да дойдете и да видите първо. Майката каза, че може."За него е бил организиран, че докато кукла на къщата стоеше в двора, те могат да поискат момичетата в училище, две в даден момент, да дойде и да гледам. Да не остане да чай, разбира се, или да се traipsing из къщата. Но само да стои спокойно в двора, докато Изабел посочи, красоти, и лотария и Kezia изглеждаше доволен....Но бързате, тъй като те биха могли, по времето, когато те са достигнали насмолени palings на момчетата площадка камбаната е започнал да кавга. Те само просто трябваше време да пъдя им шапки и попадат в линия преди определителен член свитък е наречен. Няма значение. Изабел се опита да се реванширам за това като гледам много важно и загадъчна и от шепот зад ръката си на момичетата до нея, "имам нещо да ти кажа в играчка".Playtime дойде и Изабел е заобиколен. Момичетата от класа си, почти са се борили да сложи ръцете си около нея, да тръгне с нея, да греда обьрнаха, да бъде неин специален приятел. Тя провежда доста съд под огромните борове отстрани на детската площадка. Nudging, кикот заедно, малки момичета, притиснати до затваряне. И само две, които останаха извън ринга бяха две, които винаги са били отвън, малко Kelveys. Те познават по-добре отколкото да се някъде близо до Burnells.За това е, училището Burnell децата отиде да изобщо не е вида на място, родителите им ще са избрали, ако е имало друг избор. Но нямаше никой. Това беше единственото училище за мили. И следствие е всички деца в квартала, на съдията малки момичета, на лекаря дъщери, магазин-пазач деца, Млекаря, са били принудени да се смесват заедно. Да не говорим за там са равен брой груб, груб момченца както извор. Но линията трябваше да бъде съставен някъде. Той е изготвен в Kelveys. Много от децата, включително Burnells не можеха дори да говоря с тях. Те вървяха покрай Kelveys с главите им във въздуха, и както те определен начин във всички въпроси на поведение, Kelveys са били избягвани от всички. Дори учител имаше специален глас за тях, и специална усмивка за други деца, когато Лил Kelvey се приближи до бюрото си с куп ужасно общи-гледам цветя.They were the daughters of a spry, hardworking little washerwoman, who went about from house to house by the day. This was awful enough. But where was Mr. Kelvey? Nobody knew for certain. But everybody said he was in prison. So they were the daughters of a washerwoman and a gaolbird. Very nice company for other people's children! And they looked it. Why Mrs. Kelvey made them so conspicuous was hard to understand. The truth was they were dressed in "bits" given to her by the people for whom she worked. Lil, for instance, who was a stout, plain child, with big freckles, came to school in a dress made from a green art-serge table-cloth of the Burnells', with red plush sleeves from the Logans' curtains. Her hat, perched on top of her high forehead, was a grown-up woman's hat, once the property of Miss Lecky, the postmistress. It was turned up at the back and trimmed with a large scarlet quill. What a little guy she looked! It was impossible not to laugh. And her little sister, our Else, wore a long white dress, rather like a nightgown, and a pair of little boy's boots. But whatever our Else wore she would have looked strange. She was a tiny wishbone of a child, with cropped hair and enormous solemn eyes-a little white owl. Nobody had ever seen her smile; she scarcely ever spoke. She went through life holding on to Lil, with a piece of Lil's skirt screwed up in her hand. Where Lil went our Else followed. In the playground, on the road going to and from school, there was Lil marching in front and our Else holding on behind. Only when she wanted anything, or when she was out of breath, our Else gave Lil a tug, a twitch, and Lil stopped and turned round. The Kelveys never failed to understand each other.Сега те задържа на ръба; Можете да го спрете слушане. Когато малки момичета обърна кръг и sneered, Лил, както обикновено, даде си глупаво, явят засрамени усмивка, но ни останало само погледна.И Изабел глас, така че много горд, отиде казват. Килим направи голяма сензация, но така е с реални спалното бельо легла, както и печка с фурна врата.Когато тя завърши Kezia счупи инча "Сте забравили лампата, Изабел.""О, да," каза Изабел, "и там е мъничък малко лампа, изработени от жълто стъкло, с бял свят, който стои в таблицата трапезария. Ти не можах да го кажа от една истинска.""Лампа е най-доброто от всички," извика Kezia. Тя, че Изабел не правеше половината достатъчно на малко лампата. Но никой не обърна никакво внимание. Изабел е избора на две, които са били да се върне с тях този следобед и го видя. Тя избра Emmie Коул и Лена Logan. Но когато другите са знаели че всички да имат възможност те са, те не може да бъде достатъчно добър да Изабел. Един по един те поставят ръцете си кръг на Изабел в кръста и си тръгна. Те имаха какво да шепнат с нея, е тайна. "Изабел е моят приятел."Само малко Kelveys се отдалечи забравил; не е нищо повече за тях да се чуе.Дните минаваха, и тъй като повече деца видях народна къща за кукли, славата на това разпространение. Той стана един предмет, ярост. Един въпрос е, "Виждали ли 'Burnells в кукла на къща?" "О, не е прекрасен!" "Не сте го виждал? О аз казвам!"Дори час вечеря е отказал да говори за него. Малки момичета седеше под боровете яденето им дебели овнешко сандвичи и големи плочи на Джони торта намазват с масло. Докато винаги толкова близо, колкото те могат да получат, сб Kelveys ни останало стопанството, Лил, слушане, докато те дъвчат им конфитюр сандвичи от един вестник, напоена с големи червени петна."Майко," каза Kezia, "не мога да питам Kelveys само веднъж?""Със сигурност не, Недка.""Но защо не?""Тичам далеч, Недка; знаете много добре защо не."Най-сетне всички бях го виждал Освен тях. На този ден темата по-скоро с флаг. Беше час вечеря. Децата стояха заедно под борови дървета, и изведнъж, тъй като те погледна в Kelveys, яденето на си хартия, винаги от себе си, винаги слушане, те искаха да бъде ужасен за тях. Emmie Коул започва шепот."Лил Kelvey ще бъде слуга, когато тя порасне.""О-о, колко ужасно!" каза Изабел Burnell, и тя направи очите на Emmie.Emmie поглъщане в

Результаты (болгарский) 2:

Когато мила стара госпожа Hay се върна в града, след като остана с най-Burnells тя изпрати децата къща на кукла. Тя беше толкова голяма, че Картър и Пат го проведе в двора, и там остана, подпрян на две дървени кутии край вратата на преференциални стая. Нищо лошо не може да дойде от това; това е лятото. . И може би миризмата на боя щеше да отиде на разстояние от момента, в който трябваше да бъде изнесен в Защото, наистина, миризмата на боя, идващи от къща, че куклата ( "Сладко от старата госпожа Hay, разбира се, най-сладък и щедър! ") - но миризмата на боя беше достатъчно, за да направи всеки един сериозно болен, според леля Берил. Дори преди уволнението бе изваден. И когато това беше. , .
Има стоеше къща на куклата, на тъмно, мазна, спанак зелен, подбран с ярко жълто. Неговите две масивни малки комини, залепени върху покрива, бяха боядисани в червено и бяло, и вратата, блестящо с жълт лак, беше като малко плоча на карамел. Четири прозорци, реални прозорци, бяха разделени на стъкла от широка ивица на зелено. Там всъщност е една малка веранда, също боядисани жълто, с големи буци засъхнала боя, висящи по ръба.
Но перфектно, перфектна малка къща! Кой би могъл да се интересуваме от миризмата? Това беше част от радостта, част от новостта.
"Отвори го бързо, някой!"
Куката в страната се заби бързо. Пат отделиха я отвори с пенсия ножа си, и на цялата къща-отпред се завъртя обратно, и-там сте били, загледан в един и същи момент в гостната и трапезарията, кухнята и двете спални. Това е начинът за една къща, за да се отвори! Защо не всички къщи се отварят по този начин? Колко по-вълнуващо от надничаше през процепа на вратата в средно малко антре с шапка-стойка и два чадъри! Това е-isn't? - Това, което дълго, за да знам за една къща, когато поставите ръката си върху чукчето. Може би това е начинът Бог отваря къщи в посред нощ, когато той е като тих свой ​​ред с един ангел. , , .
"О-о!" Децата от Бърнел звучеше така, сякаш те са били в отчаяние. Беше твърде чудно; това е твърде много за тях. Те никога не бе виждал подобно нещо в живота си. Всички стаи са тапети. Имаше снимки по стените, боядисани върху хартията, със златни рамки пълни. Червения килим, обхванат всички етажи, с изключение на кухнята; червени плюшени столове в гостната, зелени в трапезарията; маси, легла с реални спално бельо, люлка, печка, скрин с малки чинии и една голяма кана. Но това, което Касия обичаше повече от всичко, което тя харесва страшно, беше лампата. Тя стоеше в средата на масата в трапезарията, изящна малка кехлибарена лампа с бял глобус. Тя е дори попълнено всички готови за осветление, макар че, разбира се, бихте могли да го запали. Но имаше нещо вътре, че изглеждаше като масло, и че се мести, когато го разтърси.
Баща и майка, кукли, които проснати много твърда, като че ли беше припаднал в гостната, и двете им малки деца спи на горния етаж, наистина са твърде голям за къща на куклата. Те не изглеждат така, сякаш са принадлежали. Но лампата беше перфектна. Изглеждаше да се усмихне, за да Касия, за да се каже, "Аз живея тук." Лампата е реална.
Децата от Бърнел едва ли биха могли да ходят на училище, достатъчно бързо на следващата сутрин. Те изгарят, за да кажа на всички, за да се опише, да-добре да се хвали тяхната къща за кукли преди училище-звънецът.
"Аз съм да кажа", каза Изабел, "защото аз съм най-възрастния. И вие двамата може да се присъедини в след. Но съм да кажа на първо място. "
Нямаше какво да отговори. Изабел е властна, но тя винаги е прав, и Лоти и Касия знаеше много добре, правомощията, които отидоха с това да си най-големият. Те четка през дебелите лютичета на ръба на пътната и не каза нищо.
"И аз съм за да избере кой да дойде и да го види първо. Майката каза, че може."
За него бяха подредени, че докато къща на куклата стоеше в двора, те може да попитате момичетата в училище, по две наведнъж, за да дойде и да погледне. Не да остане до чай, разбира се, или да дойде traipsing из къщата. Но просто да стои тихо в двора, докато Isabel посочи красотите и Лоти и Касия изглеждаше доволен. , , .
Но побързайте, тъй като те биха могли, по времето, когато те са достигнали най-катранени оградата на площадка на момчетата камбаната бяха започнали да се дърля. Те само просто трябваше време, за да махам шапките си и попадат в ред преди ролката се нарича. Няма значение. Изабел се опита да компенсира това, като погледнете много важна и загадъчна и от шепне зад ръката й към момичетата в близост до нея, "Имаш ли нещо да ти кажа в режим на възпроизвеждане."
Playtime дойде и Isabel е заобиколен. Момичетата на нейната класа почти се борили да сложи ръцете си около нея, за да тръгне с нея, за да лъч ласкаво, за да й бъде специален приятел. Тя държеше доста съд под огромните борове в страната на детската площадка. Побутване, кикотеха заедно, малки момичета, притиснати отблизо. И само две, които останаха извън ринга бяха двамата, които винаги са били извън, малкото Kelveys. Те са знаели по-добре, отколкото да дойде някъде близо до Burnells.
За фактът е, училището на Бърнел децата отидоха да не беше такова място, родителите им са избрали, ако е имало никакъв избор. Но нямаше никой. Това беше единственото училище в продължение на километри. И последицата е всички деца в квартала, малки момичета на съдията, дъщери на лекаря, деца на магазин-вратаря, млекаря е, са били принудени да се смесват заедно. Да не говорим за там е равен брой груби, неравни малки момчета, както добре. Но линията трябваше да бъдат изготвени някъде. Той е изготвен в Kelveys. Много от децата, включително Burnells, не беше позволено дори да се говори за тях. Те вървяха покрай Kelveys с главите си във въздуха, и тъй като те определят модата по всички въпроси на поведение, на Kelveys били отбягвани от всички. Дори и учителят имал специален глас за тях, както и специална усмивка за другите деца, когато Lil Kelvey се приближи до бюрото си с куп ужасно общи изглеждащи цветя.
Те бяха дъщерите на един пъргав, трудолюбив малко перачка, които отидоха от къща на къща, от ден на ден. Това беше достатъчно ужасно. Но къде беше г-н Kelvey? Никой не знаеше със сигурност. Но всеки, каза, че е в затвора. Така че те са дъщери на перачка и gaolbird. Много хубава компания за децата на други хора! И те го погледна. Защо г-жа Kelvey ги направи така, видно е трудно да се разбере. Истината бе, те бяха облечени в "бита", дадени й от хората, за които е работила. Lil, например, който беше як, обикновен дете, с големи лунички, дойде в училището в рокля, направена от зелено изкуство-Серж покривка на Burnells ", с червени плюшени ръкави от Logans" завеси. Нейната шапка, кацнала на върха на високо чело, беше шапка възрастен жена, след като собственост на Мис Леки, на postmistress. Тя е превърната в задната и почиства с голямо червено перо. Какво малко момче тя погледна! Беше невъзможно да не се разсмее. И малката си сестра, нашата Else, носеше дълга бяла рокля, а като нощница и чифт ботуши малко момче. Но каквото и да ни Else носеше тя щеше да изглежда странно. Тя беше една малка носачи на дете, с късо подстригана коса и огромни тържествени очи-малко бяла сова. Никой никога не беше виждал усмивката й; тя едва ли някога говори. Тя премина през живота държи за Лил, с парче от пола Lil е сгафил в ръката си. Къде Lil отиде нашата Else последва. В детската площадка, на пътя отиване и връщане от училище, имаше Lil маршируване в предната и нашата Else провеждане на зад. Само когато тя искаше нищо, или когато тя беше останала без дъх, нашата Else даде Lil влекач, потрепване, и Lil спря и се обърна. The Kelveys никога не успя да се разбират помежду си.
Сега те задържа на ръба; Вие не може да ги спре слушане. Когато малките момиченца се обърна и се подиграваха, Lil, както обикновено, даде й глупаво, засрамен усмивка, но нашата Else само погледна.
И гласът Изабел, толкова много горд, отиде да разказва. Килимът направи голяма сензация, но така направиха легла с реални спално бельо, и печката с врата фурна.
Когато свърши Касия прекъсна. "Вие сте забравили лампата, Isabel."
"О, да," каза Изабел , "и там е мъничък малко лампа, всички изработени от жълто стъкло, с бяло кълбо, което стои на масата в трапезарията. Вие не може да го каже от истински."
"лампата е най-доброто от всички," извика Касия , Тя мислеше, Изабел не се прави достатъчно половината от малката лампа. Но никой не обръщаше внимание. Изабел е избора на двамата, които са били да се върне с тях, че следобед и да го видите. Тя избра Emmie Коул и Лена Logan. Но когато другите са знаели, че са всички да имат шанс, те не биха могли да бъдат достатъчно добър, за да Изабел. Един по един те сложи ръцете си около кръста Изабел и я отдалечи. Те трябваше нещо да шепне с нея, една тайна. ". Изабел ми приятел"
Само малките Kelveys се отдалечи забравени; не е имало нищо повече за тях, за да чуе.
минаха дни, и тъй като все повече деца видяха къщата на куклата, славата на това се разпространи. Тя се превърна в един предмет, ярост. В един въпрос беше: "Виждали ли сте къща за кукли Burnells"? " "О, не е ли прекрасно!" "Не съм го виждал? О, аз казвам!"
Дори и вечеря час е отказал да говори за това. Малките момичета седяха под боровете яденето им дебели овнешко сандвичи и големи плочи от Джони торта намазани с масло. Макар винаги, най-близо, тъй като те биха могли да получат, седна на Kelveys, нашата Else държи за Лил, слушане прекалено, докато те дъвчат си конфитюр сандвичи от един вестник, напоена с големи червени петна.
"Mother", каза Касия, "може" т питам Kelveys само веднъж "?
" Разбира се, не, Касия. "
" Но защо не "?
" Бягайте, Касия, вие защо не знам доста добре. " най-накрая всички са го видели, освен тях. На този ден предмет скоро флаг. Беше часа за вечеря. Децата стояха заедно под боровете, и изведнъж, тъй като те погледна Kelveys яде от тяхната хартия, винаги със себе си, винаги слушане, те искаха да бъдат ужасни за тях. Emmie Коул започна шепота. "Lil Kelvey ще бъде слуга, когато порасне." "О-о, колко ужасно!" каза Изабел Бърнел, и тя направи очите на Emmie. Emmie поглъщане в